В една бяла зимна сутрин вървях през дълбокия сняг със сина ми. Беше няколко дни преди втората му Коледа и обувките ни скърцаха в снега с различни тонове. Моите - агресивни и басови, неговите – леки и неуверени. 

Под един кестен ни спря възрастна дебела жена, усмихна се мазно като неомъжена учителка пред похотлив директор и подаде на сина ми една ябълка.

Синът ми я погледна уплашено.

-         Какво ще кажеш сега? – попита дебелата.

-         Нищо няма да каже – намесих се аз. – Ако сте му дали ябълката, за да си просите благодарности, по-добре си я вземете.

Тая обаче се направи, че не ме е чула и продължи да дудне на детето.

-         Как се казваш?

-         Боби – каза детето и трепна с големите си клепачи.

-         А как ти е истинското име?

-         Боби.

-         Борислав или Богомил? – продължаваше да нахалства оная.

-         Истинското му име е Евлоги Георгиев – обадих се аз – но се представя като Боби, защото не иска да парадира с това, че е построил университета.

Дебелата ме погледна с поглед, който казваше: “Върви на майната си”. Аз се ухилих. Не можеш да ме пратиш на майната, лельо, щото аз оттам идвам.

-         А обичаш ли тати? – продължи с простотиите дебелата.

-         Да – каза Боби.

-         Колко го обичаш?

Детето вдигна ръчички нагоре и се надигна на пръсти.

Крайно време беше да спра тези мъчения. Прегърнах Боби, вдигнах го и тръгнах с най-широката крачка, на която бях способен.

Вървях, докато се задъхах от усилие. Спрях до една пейка, седнах и запалих цигара, за да се успокоя.

Боби седна пред пейката, пусна ябълката и зарови ръце в снега.

-         Та-ти-та-та – каза.

Стана ми криво. Тая дебелата много ме разстрои. Какъв човек трябва да си, щом ти носи удоволствие да мъчиш малки дечица! Да им задаваш тъпи въпроси, за да изтръгваш от тях заучени тъпи отговори!

В какъв грозен свят сме пратили това дете!

Цял живот ли ще отговаря на такива глупави въпроси?

Що за простотия е това: Колко обичаш някого?

Колко! Колко! Колко! Колко!

Мозъците ни до такава степен са промити от метри, секунди, килограми, литри, щото почваме да си мислим, че и любовта можем да измерим.

Затова и децата ни вдигат ръце от нас. Защото постоянно ги изправяме до стената и ги разстрелваме с тъпите си въпроси: Кого обичаш? Колко?

После почваме да тъпчем главите им с безсмислени цифри – 62 литра, 260 километра, 390 евро…

Неслучайно Айнщайн ни се е изплезил. На въпроса “колко?” няма смислен отговор, освен да вдигнеш ръце или да се изплезиш.

… Минаха няколко зими. През едно лято, няколко месеца преди 33-тата ми Коледа жена ми ми зададе въпроса:

     - Колко ме обичаш?

Усмихнах се и вдигнах ръце. Трябваше и да се изплезя, но не събрах чак такова самочувствие. Все пак не съм Айнщайн.

Въпросът обаче прозвуча отново.

-         Колко ме обичаш?

-         Та-ти-та-та – казах.

Горе си посочил въпросите на жените. Така е. Много често се задават от нас. :)))
Ето и някои въпроси "Колко?" за мъже:

Колко литра да налея днес в колата?
Колко ще ми излезе смяна на масла и филтри?
Колко време трябва да чакам за да ми сменят зимните с летни гуми?
Колко е часа?

:)))
Усмихнат ден!

но такова фамилиарничене на никой не му е по вкуса,
дори точно обратното.Как така някой непознат ще ти закача отрочето? В добрата стара Англия някой на твое място да си е потърсил адвоката за това че еди кой си му е създал неудобство, нарушил му е спокойствието и това му е нанесло тежко душевно разстройство и дискомфорт.

Смятам, че излишно сте задълбал в нещата. Тази жена едва ли е искала нещо повече от това да покаже добро отношение, просто на толкова е способна. Проблемът е по-скоро Ваш - лошо настроение и негатизъм, ревност, ненужно усложняване на случката, обобщения и изравяне на заключения, които само още повече усложняват живота, а и Ви развалят настроението допълнително.

Смятам, че излишно сте задълбал в нещата. Тази жена едва ли е искала нещо повече от това да покаже добро отношение, просто на толкова е способна. Проблемът е по-скоро Ваш - лошо настроение и негатизъм, ревност, ненужно усложняване на случката, обобщения и изравяне на заключения, които само още повече усложняват живота, а и Ви развалят настроението допълнително.

разбира се, че любовта не може да се измерва, няма много или малко. или обичаш или не

Към номер 5:
Мерки като количество може да няма, но като съотношение има. Например на въпроса: "А кого обичаш повече - мама или татко?" - децата винаги имат някакъв отговор.
Прочее и аз не виждам нищо лошо че жената е заговорила детенцето, ако това не е било мъчително за него. За отворените дечица, каквито и трябва да бъдат за да се развиват, е дори приятно. Изключвам каквато и да е користна цел.

всъщност не са лоши. По скоро не са щастливи. Резултат са от живота си. Ако някой за 5 минути успява да развали деня ни, представи си какво му е на него. Налага се да е постоянно със себе си. Кошмар някакъв. Не си заслужава да се разстройваме, понякога тези хора просто искат малко внимание. Както и всеки от нас.

Светът е отражение на това което е в нас.

....май я познавам. със сигурност съм я срещала по-често като дете, а може би и сега. обикновено раздава бонбони или престорени усмивки, но определено съществува, за да пита безсмислено и да получава празни отговори, които на момента забравя. вероятно не е щастлива, но се изживява като любезен човек и това за някои е достатъчно.
"колко?" - ами "много". в 99% от случаите "много" е удовлетворяващ отговор

Въпросът "Кого обичаш повече - мама или татко?" е най-идиотският въпрос на света. Само човек без капка мисъл може да зададе подобен въпрос на дете. А, впрочем, никога не съм могла да разбера каква е целта на подобно питане. В личната ми класация, този въпрос е на първо място сред дивотиите, с които възрастните имат натрапчивия навик да занимават децата. Много обичам също "Кажи къде живееш и на колко си години." и "Изпей песничка и кажи стихотворение.". На твърде малко от отдавна порасналите изобщо някога им хрумва, че повечето деца са извънредно забавни и страхотни... хора, с които можеш да си говориш за какво ли не, стига само да не ги тормозиш с глупави въпроси и поръчки за песнички и стихотворения.

имаш късмет, че бабката не се е втурнала да щипе Бобсъна по бузите! Ама и ти.. на хартия и пред мъже си много отворен :) Поздрави за Черълси и ш'съ видим на Пчилата, хехе

че разни хора настояват децата да се държат тъпо и да влизат в някакви матрици.
това е простичката идея на текста.

...във отвъдното.
Не минава ден ,нещо да не ми напомни за него...Никога не ми е създавал чувство за вина.
Напротив!Не помня кога ме е научил ,как да отговарям на подобни досадни възрастни.Помня и до сега ,на въпроса "колко обичаш "този ,онзи,ама кой повече и т. н. ,аз смело отговарях заученото "колкото ланския сняг" и поглеждах гордо баща си.Тогава и на ум не ми минаваше ,че той ме е учел, как с чувство за хумор да излизам от тъпи ситуации...

...че аз, и на мъжа ми казвам същото понякога.
Но получавам рикошет веднага:той ме обича ,колкото "едно кюфте".Явно и неговите родители са го учили да се спасява...

сещам се .Това е бил бате Енчо .Само тои задава тъпи въпроси на дечицата. Рразлика е само че цялото семеиство има пръст в това и е дошло да гледа сеира

а матриците повреждат. Сигурно тези хора също някой ги е повредил някога, карайки ги да пеят песнички, да казват "благодаря" по команда и да решават кой от родителите си обичат повече... Мен майка ми ме е държала надалече от подобни дивотии и резултатът е... свеж и нормален човек, който се плези на всякакви матрици. Ей, тва прозвуча направо скромно:)

Впрочем, пълно е с хора, които държат да си задават досадните въпроси независимо от възрастта на събеседника. Има няколко такива сред продавачите на книги. Един ден минавайки през Славейков с един любим човек, успяхме да насъберем колекция от продавачи, които не могат просто да те оставят да си разгледаш книгите, ами много държат да те въвлекат в напоителна литературна дискусия и, кой знае защо, смятат, че баналните въпроси са подходящо начало.

- Нещо конкретно ли търсите?
- Не - отговори хладнокръвно въпросният мой приятел - търся нещо абстрактно.

- Кажете ми какво последно сте чел за да ви препоръчам нещо от същия автор.
- Последно четох Библията. - отговори В. все така сериозен наглед, а аз вече се търкалях от смях някъде югоизточно от сергията, безкрайно доволна, че конкретният този досадник, чиято сергия гледам да избягвам, си намери майстора.